Историческо Наследство
Древният български календар е една от най-старите и съвършени системи за измерване на времето в човешката история. Според множество изследвания, летоброенето по него започва през 5505 г. пр. н.е., което съвпада с епохата около потопа в Черно море.
Именникът на Българските Ханове
Основният исторически извор за календара е "Именникът на българските ханове" – кратък ръкопис, открит от руския учен Андрей Попов през 1861 г. В него годините на възкачване на владетелите (като Авитохол, Кубрат и Аспарух) са записани не с цифри, а с календарни термини като "Дилом Твирем" (Змия, девети месец) или "Шегор Вечем" (Вол, трети месец).
Математическият Феномен
Уникалността на календара се крие в неговата математическа простота и съвършенство:
- Годината съдържа 364 дни, плюс един "нулев" ден (Игнажден), който не участва в броенето на седмиците.
- 364 се дели без остатък на 4 (сезони), 13 (седмици в сезон) и 52 (седмици в година).
- Това означава, че всяка дата от годината (например 1-ви ден на първия месец) винаги се пада в един и същи ден от седмицата – Неделя.
Връзката с Юпитер (Янкул)
Календарът е слънчев, но се базира и на 12-годишния орбитален период на Юпитер (наричан от прабългарите Янкул). Древните българи са знаели, че Юпитер обикаля Слънцето за приблизително 11.86 земни години, и са използвали тази цикличност за групиране на годините в 12-годишни и 60-годишни цикли ("Звезден ден").